|
ЦАРЕВО |
Царево, Василику (XII В.), Василикос (1352 г.), Василико (до 1934 г) Царево
(до 1950г.), Мичурин (до 1991 г.) е пристанищен град, разположен на малък
залив на 65 км. югоизточно от Бургас, на магистралния път Е-87.
На 3 км. северно от Царево, в акваторията на къмпинг „Арапя", се откриват
археологически останки от късната античност. При подводни проучвания
проведени от проф. Велизар Велков, са намерени амфори от IV — VI в. и вносна
червенолакова керамика от Северна Африка, Сирия и Константинопол. В самия
град, на южния полуостров, има останки от средновековна крепост.
Късноантична и средновековна крепост има и на близкия странджански връх „Папия".
С името Василику градът се споменава най-рано от арабския географ Идриси
през XII в. Като пристанище Василикос се споменава и през XV — XVI в. За
малката крепост на южния нос на Царево малко повече данни дава турският
пътешественик Евлия Челеби. През 1662 г. той я нарича Василикоз бургас.
Според него „бургас" на гръцки език означава „крепост". Василикос фигурира в
официални данъчни регистри на кааза Анхиало от втората половина на XVII и
през XVIII в. Името Басилик се чете върху Картата на европейската част на
Турция от Кристиян Готлиб Райнхард. Тя е изработена през 1821 г. и е
отпечатана Фридрих Кампе в Нюрнберг през 1832 г. Градът Василико е отбелязан
и в руската карта на генерал Хатов от 1828 г. През 1829 г. според Г. Енехолм
във Василико имало 220 къщи, а според друг документ в 1831 г. градът
наброявал 434 къщи и 1831 жители. От неговото пристанище са тръгнали с два
товарни кораба първите странджанци, решили да се преселят в днешната Руска
империя.
През османското владичество съществували т. нар. „законници за пазара” и
почти всяка „касаба" (градско селище) имала такъв законник. Василико е бил
една от тези „касаби" на Странджанското крайбрежие. Той имал съответния
„законник за пазара" и „пристанищен законник", датиращи още от втората
половина на XVI в.
През първите години след средата на XIX в. във Василико е открито гръцко
училище. Тук се учат и деца от близките странджански села. Градът е известен
с риболова си, но още по-широка известност имало неговото традиционно
корабостроене. То било улеснено от пясъчния бряг близо до полуострова и от
изобилието на дървен материал, произвеждан в Странджа. Тук пристигали
необработени трупи от района между Малко Търново и Лозенград (Кърклиси).
Готови талпи, греди и дъски идвали от съседния връх Голец и от равногорието
при Атлиман.
През миналия век всяка черноморска корабостроителница строяла специфични
плавателни съдове. Белег на василиковските плавателни съдове бил силно
издаденият, остър вълнорез. И понеже тази част на кораба се нарича по гръцки
„карина", жителите на Василико носели прозвището “какарини”. Тук се правели
малки и средни кораби от обичайните за Черно море тогава каици, чекета и
гемии. По-рядко били строени и по-големите трекандини. През първата половина
на миналия век във Васипико имало фпотилия от 42 кораба. Дванадесет от тях
били около 200-тонни шхуни, баркове н тримачтови гемии. Във Василико имало 5
риболовни сдружения на паламудоловци. Рибарите разполагали с 10 даляна. През
някои сезони уловът надхвърлял 2 000 000 риби. Както през Средновековието,
така и през XIX в. оттук се изнасяло жито, произвеждано в района. Около
града съществували 10 вятърни мелници и 1 воденица. Това позволявало да се
изнася и брашно, а също така да се предоставят запаси на минаващите оттук
кораби. Освен зърнени храни в околността се произвеждало и много грозде,
което давало над 6000 ведра вино годишно. Активното население било групирано
в сдружения на рибарите, моряците, капитаните, корабособственииите и
търговците. Василико поддържал търговски връзки с вътрешността на Странджа,
а по море със столицата Цариград и други пристанища на Мраморно и Егейско
море. Стопанският възход продължил до 30-те години на XIX в. Демографският
срив след подписването на Одринския мир между Русия и Турция на 2 септември
1829 г. се отразил преди всичко върху стопанския му живот. След
Освобождението Василико останал в периферията на Османската империя, близо
да границата със свободна България.
След потушаване на Преображенското въстание Царево попаднал отново в турски
ръце и окончателно бил освободен след Балканската воина в 1912 г. През 1913
г. тук се заселват бежанци от Източна Тракия. Според преброяването в 1926 г.
Царево (Василико) имало 308 къщи и 1348 жители, от които 778 бежанци от
Източна Тракия. Сега има 5273 жители. През 20-те години тук е основана
горско-производителна кооперация “Дъбрава”. През 1931 г е построено
пристанището, което беше ремонтирано и разширено през предходните две
десетилетия.
В началото на осемдесетте години на ХІХ век, градчето силно пострадало от
стихиен пожар, затова сега се дели на стара и нова част; последната е
строена през деветдесетте години на ХІХ век.. |
|
|